Как да преценим към какъв спорт да го насочим според неговия характер, темперамент и интереси.
Когато темата за спорта настойчиво запърха в главите ни и ни зачовъркат въпроси като: „На какво?„, „Къде?“ и „Кога?“ да запишем детето, една от първите дилеми, пред които сме изправени е:
Дали да насочим детето си към индивидуален или към отборен спорт?
За плюсовете на едните и на другите може да се философства много. Но ние тук няма да се впускаме в излишни словоизлияния, а ще се опитаме да обобщим накратко:
- При отборните спортове отговорността е споделена между всички съотборници. При индивидуалните – победата или загубата са заслуга на един единствен състезател.
- При отборните спортове детето се учи да е част от екип, където всички разчитат един на друг. При индивидуалните – на самодисциплина, учи се да се справя без помощта на съотборници и да се осланя единствено и само на своите собствени сили.
- При отборните спортове нивото на състезателите е различно и често екипът напредва с темпото на най-малко подготвения. Съответно отборът е толкова силен, колкото е силно най-слабото му звено. При индивидуалните – детето напредва със свое собствено темпо, а постиженията му не зависят от другите.
Сигурно ще се съгласите, че едно от основните предизвикателства пред треньорите на отборни спортове е да сплотят колектива, така че отборът да работи като (по) часовник. Швейцарски. Не от онези с кукувичка, които трябва постоянно да се навиват, сверяват, поправят и въпреки всички усилия, пак си кукат, когато им падне.
Дам, мечтата на всеки треньор – отборът да работи като (по) часовник? Но как по-точно да се постигне това?!
Дори на нас, възрастните, понякога ни е кански трудно да се сработим. А какво остава за тях, децата, които все още не са натрупали нашата житейска мъдрост?! Изискването и очакването да се спазват определени правила в ранна (и в не чак толкова ранна) възраст, е свързано с различен по вид, степен и сила, но все пак отпор. А в днешно време, знаем много добре, и деца, и възрастни имаме все по-голям проблем с това да зачитаме авторитети. „Кой пък е той/ тя, че да ми казва какво и как да правя?!” – гласно или безгласно този въпрос кънти в пространството от всички страни.
В допълнение на това няма как да не се съобразим и с един еволюционен феномен –
Съвременните малчугани са далеч по-уникални от предшествениците си (тоест от нас).
Ярките индивидуалности направо ни заслепяват, а децата буквално изскачат от коремите на майките си с вродени лидерски умения. И още не проговорили започват да диктуват хода на живота ни. Първо на нас, техните родители, а впоследствие и на всички замесени – баби, дядовци, гледачи, възпитатели.
„Борбата е безмилостно жестока!” – както е казал поетът.
Всяко дете (с малки изключения) иска да е на преден план, да е гол-майстор, да вкарва повече кошове от другите, да отбележи точка и следваща, и още сто. С една дума – всяко дете иска да е по-по-най. И в това си желание, вместо да си помагат, за да стигнат заедно до обща победа, започват да се конкурират, да си пречат, да играят непочтенно. Всеки сам с всички сили се бори за своите собствени 5 минути величие. И ето ти проблем:
Иди че направи футболен отбор само от гол-майстори!
Да не говорим, че и ние, родителите, с нашите лични амбиции, възгледи и желания, волно или неволно, сме в състояние да налеем масло в огъня. При това силно възпламенимо масло, защото пък „и ние сме хора“ и ни е много приятно точно пък „нашето гардже“ да е по-по-най.
В крайна сметка, за да няма кръвопролития или поне да си спестим загубата на няколко милиона неврона, везните могат да наклонят в полза на индивидуалния спорт, където детето ни да не бъде засенчвано от по-напористите си съотборници и да има възможност сам самичко да блесне със своя талант.
Но тогава пък започват да ни тревожат други едни такива мисли: „А не е ли по-добре чрез спорта детето все пак да се научи да общува и взаимодейства с останалите, да се съобразява и сработва и с други хора, да се справя с отхвърлянето и фрустрациите, да зачита авторитети?!“ А пък то, ако си е диамант, ще си блесне така или иначе.
И сега? Какво да бъде – индивидуален или отборен спорт? Разколебани ли сте? Нормално е. Но всичко е под контрол, решение, разбира се, има:
В случай че ви е трудно да прецените дали индивидуален или отборен спорт импонира по-добре на личностните характеристики и предпочитания на вашето дете – запишете го на спорт, в който има и от двете. Именно такъв спорт е фехтовката.
„Как така?“ – ще попитате вероятно. – „Фехтовката не е ли индивидуален спорт?“ И ще сте наполовина прави, защото макар дуелите в залата да са между двама души, в този спорт има и отборни състезания.
По този начин, като тренира фехтовка, детето ви ще има възможност да вземе най-доброто и от индивидуалния и от отборния спорт. Без да влиза в излишни драми. А и вие – също.
И още нещо, което можете да имате предвид при взимането на най-доброто решение, спрямо характера и индивидуалността на детето:
Фехтовката е подходяща за малчугани с различен темперамент и характер. В нея се изявяват еднакво добре както екстровертни, така и по-интровертни дечица.
Ето и причината за това:
По правило при индивидуалните спортове погледите на публиката са приковани в състезателя, когото тя подкрепя. Това може да бъде неимоверно мотивиращо за децата, които обичат да заявяват открито себе си и да са под светлините на прожекторите и страшно смущаващо за други. За онези, които не обичат да са в центъра на вниманието. Факт е обаче, че във фехтовката дори и те се чувстват напълно уверено и комфортно. Защо ли? Ами много просто – маската, която е задължителна част от екипировката, като щит ги предпазва не само от острието на сабята, но и от чуждите погледи. Все едно, че си слагат шапка-невидимка. Така те са освободени от усещането, че са наблюдавани и разпознаваеми, и без излишно притеснение могат да покажат най-доброто от себе си.
А когато спечелят, повярвайте ми, тогава и най-срамежливите деца с гордост свалят маската и с радост се изправят на почетната стълбичка.
