Въпросите, които ни терзаят и отговорите, от които се нуждаем, за да вземем най-доброто решение.
В океана от възможности, в който плуваме ежедневно, е много лесно да се удавим. Давим се постоянно, по няколко пъти на ден поне. Неограничените избори, пред които сме изправени, са безспорно доказателство за нашата свобода. Но тази свобода понякога ни увисва на шията и едва успяваме дъх да си поемем.
Всеки избор, който правим, носи отговорност и има своите последици.
Когато станем родители, ситуацията рязко се утежнява от факта, че вече трябва да избираме не само за себе си, но и за безценното същество, което сме създали. А то, от своя страна, винаги има свое собствено мнение. И, както много добре знаем, това негово мнение не е никак задължително да съвпада с нашето. С порастването (за всеобщ родителски ужас) като че ли става напълно задължително да не съвпада изобщо. Така че понякога, да не кажа винаги, е необходимо да впрегнем цялото си красноречие и да използваме познати и непознати методи за мотивация, само и само да убедим детето, че нашият избор е и негов, и очевидно най-добрия възможен. Крайно изтощителна задача. Да не говорим, че решенията, които взимаме за неговото бъдеще (със или без негово съгласие), често предопределят хода и качеството на живота му. Каква по-голяма отговорност от това!
Тежка е, тежка е царската корона, нооо… да не сме си правили деца.
Спортът обаче е сякаш една от малкото теми, по които с нашите разбойници и разбойнички имаме учудващо единомислие. Е, или поне до момента, в който не започнем да обсъждаме въпроса в конкретика.
Защо ли?
Нека да видим.
Как ние, родителите, избираме спорт за нашите деца?
